Зехра Ходжова е работила над 50 години в здравното заведение
Почетно отличие за дългогодишна всеотдайна служба и 50 години вярност към професията получи медицинската сестра Зехра Ходжова от Кардиологично отделение на МБАЛ-Пазарджик. Тя е назначена в болницата през септември 1975 година във Второ вътрешно отделение. Всеотдайна към работата и колегите си, строга, но справедлива, през годините тя е предала знанията и опита си на много медицински сестри.
Колегите ѝ от Кардиологията я наричат „нашата Зара“, обичат я, уважават я и продължават да разчитат на нея. Тя е била ангел хранител за хиляди пациенти, преминали през Интензивния сектор на Второ вътрешно и Кардиологично отделение.
Самата Зара не е имала лек живот. Най-дългото ѝ дежурство преди години продължава 54 часа. Казва, че и на 74 години все още има сили да работи и изпълнява с желание и хъс служебните си задължения.
– Как избрахте професията на медицинската сестра?
Зехра Ходжова: Аз съм от град Пещера. Още като ученичка исках да стана медицинска сестра. Бях чувала за тази професия от своята леля, която живееше в Турция и на която съм кръстена. Баща ми обаче казваше, че момичетата не трябва да учат и аз трябваше да започна работа в обувния завод, преди дори да съм навършила 18 години.
Поради тази причина завърших вечерна гимназия, а след това подадох документи да уча за медицинска сестра в Медицинския институт „Мара Малеева“ в Пловдив.
– Като студентка имахте ли притеснения от игли, манипулации, кръв?
З. Ходжова: На мен ми харесваше да бъда медицинска сестра. Справях се много добре. Харесваха ми оперативната техника и анестезиологията. Бях в такъв курс и ходех повече в хирургичните отделения. Завърших института през 1975 година. Исках да остана да работя в Пловдив, но по разпределение трябваше да започна работа в Пазарджик. Бях назначена в Окръжна болница.
– Какво си спомняте за първия си работен ден?
З. Ходжова: Първият ми работен ден беше на 1 септември 1975 година. Тогава главна медицинска сестра на болницата беше Александра Крайчева. Казах ѝ, че искам да работя като операционна сестра в Хирургично отделение, но тя ми обясни, че там няма свободно място и бях разпределена в УНГ отделение.
Излизайки от кабинета ѝ, срещнах моята състудентка Спаска Лазарова, която ми каза, че е разпределена във Второ вътрешно отделение. Реших и аз да попитам дали не мога да работя там. Върнах се при главната сестра и ѝ казах, че избирам това отделение. Преместиха ме и започнахме работа седем нови медицински сестри. Началник на отделението тогава беше д-р Жеков.
Още на втория ден трябваше да остана сама на нощно дежурство, защото много сестри не бяха издържали на натоварването и бяха напуснали. Отделението беше пълно – имаше 75 пациенти, за които трябваше да се грижа цяла нощ. Тогава нямаше абокати и системите се поставяха само с игли. Когато се измъкнеха, непрекъснато трябваше да ги поставяме наново.
– Това ли беше най-тежкото Ви дежурство?
З. Ходжова: Никога няма да забравя това дежурство. Още помня една от пациентките. В шеста стая, на второто легло, беше настанена жена със сърдечно заболяване, която беше в много тежко състояние. Цяла нощ ѝ включвах системи. В края на дежурството тя почина и така още на първото си нощно дежурство се сблъсках със смъртта. Тогава бях едва на 23 години. Разплаках се и много се разстроих. Казах си: „За какво ми е тази работа? Цяла нощ работиш, а накрая пациентите умират…“ Няма да забравя тази нощ, докато съм жива.
– Но не сте се отказали тогава. Искали ли сте да се откажете от тази работа?
З. Ходжова: Не съм от хората, които се плашат от трудностите. Това само ме амбицира още повече и реших, че трябва да бъда още по-отдадена на пациентите, а не да се отказвам. Имаше и млади болни, които бяха спасени. Именно това ми носеше и продължава да ми носи удовлетворение – че съм си свършила добре работата. Винаги съм се стремяла да бъда полезна на хората.
Да си призная, имам проблем с тембъра на гласа и когато човек не ме познава, може да си помисли, че му се карам. Но пациентите, които вече ме познават, казват, че съм строга, но справедлива.
– Колко време останахте във Второ вътрешно отделение?
З. Ходжова: Имах много тежък период в живота си. Загубих брат си и трябваше да поема грижите за неговите момчета, както и за болната ми сестра. Поради тази причина през 1995 година заминах да работя в турския град Бурса, където в продължение на пет-шест години работих в частни клиники. Нямах право на личен живот – трябваше да се погрижа за близките си. Всички разчитаха на мен.
– Кога се върнахте в болницата в Пазарджик?
З. Ходжова: Върнах се отново във Второ вътрешно отделение през 2001 година. Тогава началник беше д-р Мария Козарева. По това време беше изграден интензивен сектор, в който работех. Половината отделение беше ревмокардиологично, а другата – ендокринологично. Бях старша сестра на кардиологичния сектор, а по-късно и на цялото отделение. Началник на Втора вътрешна клиника беше доц. Карастанев. Останах старша сестра до отделянето на Кардиологията, а след това продължих като медицинска сестра в интензивния сектор на Кардиологично отделение.
– Вече сте пенсионерка, но продължавате да работите. Какво Ви дава сили и мотивация?
З. Ходжова: Обичам работата си. За мен е удоволствие да работя. Уморявам се, когато е много напрегнато, но повече психически, отколкото физически. Съпреживявам случаите на болните, особено когато става дума за млади хора. Много тежко приемам тежките състояния. С това не мога да свикна, но пък искам все повече да помагам.
– Ковид пандемията не Ви уплаши и не Ви отказа от работата. Не мислехте ли да си останете у дома?
З. Ходжова: Продължих да работя, въпреки че имах проблеми с кръста и когато трябваше да се обличам с предпазни гащеризони, ми беше трудно. Излизайки от ковид сектора, се чувствах много изтощена. Очилата ни се изпотяваха, трудно се откриваха вени за поставяне на абокат, а с два чифта ръкавици беше истинско изпитание. Но се справяхме. Не ме беше страх за живота ми, но имаше огромен недостиг на сестри и работата беше много натоварена.
– Колко продължи най-дългото Ви дежурство?
З. Ходжова: Преди години се наложи да изкарам 54-часово дежурство. Работех във Второ вътрешно отделение и давах съвместителство. Работех 12 часа в интензивния сектор, след това още 12 часа в отделението, после пак в сектора и отново в отделението. След тези 54 часа, когато излязох навън, направо не можех да си поема въздух.
– Как се издържа повече от две денонощия без сън?
З. Ходжова: Взимаш един душ и продължаваш. Това е моята рецепта за справяне с умората. И много кафе – две кафеварки.
– Имате ли чудеса в работата си?
З. Ходжова: Има много такива случаи, останали в съзнанието ми. Имали сме пациенти с тежки инфаркти, които са се възстановявали въпреки лошите прогнози. Радвам се, когато след това се връщат да благодарят – носят цветя, бонбони. Раздавам се в работата и явно хората го усещат, щом ме търсят. С някои сме запазили приятелски отношения.
– Тук ли създадохте най-големите си приятелства?
З. Ходжова: Бяхме като едно голямо семейство. Имам много приятели и в болницата, и извън нея. Мисля, че хората ме харесват въпреки острия ми език.
– Как бихте описали себе си с няколко думи?
З. Ходжова: Аз съм много милостив и справедлив човек. Не обичам интригите и бягам от такива неща.
– Какво бихте казали на младите хора и защо си заслужава да изберат професията на медицинската сестра?
З. Ходжова: Това е много хубава професия. Това е работа, в която всеки ден имаш възможност да помогнеш на някого, да дадеш надежда, спокойствие и подкрепа в най-трудните моменти от живота му. Трябва да бъдат отговорни и много внимателни.
– На какво искате да научите младите сестри?
З. Ходжова: Искам да бъдат справедливи и много внимателни в работата си. Да бъдат стриктни, за да получават удовлетворение от това, което правят, и да помагат на хората. Светът се променя бързо, но най-ценни остават добротата, честността и смелостта да останеш човек. Не се отказвайте след първия неуспех – точно трудностите изграждат характера и ви правят по-силни. И най-важното – ценете хората до себе си, защото времето и любовта са безценни.
– Какво си пожелавате?
З. Ходжова: Пожелавам си да съм здрава, както и всички мои близки и колеги.
– Как приемате наградата, която получихте?
З. Ходжова: Още не мога да осъзная това, което ми се случи. Всички видяхте вълнението и сълзите ми. Не знам кой ме е предложил, но съм благодарна, че трудът ми е оценен.
